В Старо Железаре гладен няма да останеш

Вече четвърто лято поред едно село до Хисаря се превръща в интересна тема за медийни репортажи. Старо Железаре го знаят като „селото с графитите“ покрай поп арт стенописите на учениците на художника Венцислав Пирянков и съпругата му Катажина. В тях местните жители седят до видни политици и известни личности или пък ги посрещат с погача. Както би направила Донка Салиева, ама за всеки, не само за силните на днешните и отминалите дни.

Донка е родена в селото, но в шести клас се премества с родителите си в Хисаря. Връзката с родното място не е прекъсната, защото тука остават градините и нивите и всяка събота и неделя семейството се връща. След като се пенсионира от работата си в хранителен стол, Донка се прибира в родния си дом и започва активно да работи с „Дома на традициите“ в селото.

Екипът на проекта „Мрежа Slow Food Пловдив“ се срещна с нея и с Минка Плювкова – уредничка на Дома, които разкриха някои от вкусните забележителности на Старо Железаре. А те са много, защото земята е плодородна, хората са работливи и макар курортния град с хилядите туристи да е съвсем наблизо, спокойният и отдаден на традициите селски живот не е изчезнал и изглежда, че никога няма да го направи. За радост на всички ни.

Един от всекидневните, непретенциозни, но насъщни елементи в храненето на хората от Старо Железаре е шарената сол. От нея само солта не е от селото. И чубрицата, и семената от копър (а всъщност резене) и кимион, сладкият и лютият червен пипер, както и джодженът са все от градините. Някога се счуквала в голям дървен хаван, наречен кутел, сега се мели с машинка, но все още е на всяко ядене – и за кебапчета и пържоли, и за варени яйца, за топъл хляб, „за мерак и за далак“, както казват в Старо Железаре. Всяка къща си има свой вкус и рецептата не е една, но чубрицата е най-важна. Сее се през февруари и цъфти в края на юли. Тогава се изрязва, измива се, оставя се на сянка да изсъхне, а след това се рони и смила на много ситно. Червеният пипер става по-късно – през септември. Толкова е сладък, че стои лепкав, като се изсуши и се смели.

Колкото и тези две съставки да са важни за шарената сол, за нейният вкус изглежда са най-важни семената от копър. Така в селото наричат резенето. Високите понякога и над два метра растения се извисяват във всяка градина и често сами се засяват, понякога толкова обилно, че ги скубят, за да не задушат другите култури.


Донка Салиева до резенето в градината ѝ

Характерният анасонов привкус на семената е отчетлив в шарената сол и напомня за съвсем други места. Резенето се използва и в Индия, и в Китай, а в Италия често се усеща в различни колбаси. Така е и в Старо Железаре, където се прави забележителен бабек. По Коледа е времето, когато прясното свинско се смила на едро и се оставя да престои ден-два с подправките – червен пипер, резене и сол. После се пълни в пикочния мехур, така както се прави и в Разложко с нафпавока, и с пуските по на изток в Тракийската низина. Някога бабеците са се съхранявали в каците със сланината в саламура, а сега се сушат на закрито, но на силно течение. После мнозина ги прибират във фризера, но Донка още ги пази зарити в пепел, за да не ги повредят насекоми и гризачи. Като ги извади, приличат на камъни – твърди и сиви. Но като ги разреже, „зяпват“ с яркочервен цвят и неповторим аромат. Първите бабеци се ядат на гроздобер, който в Старо Железаре започва след средата на август, но дъхавите колбаси могат да траят още много месеци. Сега няма много прасета в селото и месото се купува, но в миналото многобройните животни са били отглеждани полудиво и са се хранели с каквото намерят в гората – идеалния хранителен режим за вкусно и качествено свинско.

Бабекът някога е бил на ръба на разточението предвид жетварската храната, която Донка си спомня от детството; малко сирене, лук, хляб и шарена сол в дървени похлупаци и студена чорба от краставици, оцет, чесън и вода – прародителя на днешния таратор. По празници са се отпускали повече и тогава са готвили ястия, които и днес са любими в селото: лучено пиле, готвено с чесън, петел с кисело зеле, а и зелник с тази толкова българска туршия. През зимата се е готвила и клинка – чорба от праз, сушени сини сливи, зелева чорба и червен пипер, която се „замътва“ с брашно.

Вкусовете се сменят с поколенията и има реална опасност тези вкусни съкровища да изчезнат съвсем скоро. Затова във възстановената възрожденска къща, в която е Домът на традициите, може да се видят експозиции за обредните хлябове и различните ритуали и занаяти в селото, между които майсторското изработване на рогозки и възглавници (чучки) от царевична шума и плетенето на кенета (дантелени украшения за краищата на кърпите за забраждане) от конски косъм, но и Донка и Минка обучават всеки пожелал на приложното изкуство да смесваш миризмите за шарената сол и да печеш великденска питка слънце и баница с локум.

 Чучки и кене

Така че, когато отидете в Старо Железаре, не се прехласвайте само по причудливите графити, но и се опитайте да научите нещо повече за живота на 500-те жители на селото, в което никой никога няма да ви остави гладен и в беда.


Дом на традициите

Статията е част от проекта „Мрежа Slow Food Пловдив“ от програмата на Пловдив – Европейска столица на културата 2019 / Plovdiv 2019 ECOC.

Автор: Людмил Хайдутов

  • Публикации
Информация за автора
Hello World , Slow Food Bulgaria
Малко биографична информация. Малко биографична информация. Малко биографична информация. Малко биографична информация. Малко биографична информация.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *